Иван Трифонов
За риба
Вятърът размърдваше вяло клоните на върбите около речното корито. Все още топлият септемврийски вятър галеше приятно кожата и носеше представата, че зимните дни така и няма да дойдат. По дължината на реката на произволно разстояние един от друг бяха се наредили рибари, които по скоро от желание да са сред природата, отколкото от любов към риболова държаха въдиците си и не отместваха поглед от плувките. От време на време някой ще извади риба, на друг пък ще се наложи да смени загубена стръв.
От насъбраните риболовци, най се отличаваше фигурата на поп Стратия, тъй като за разликата от останалите мъже, той носеше расото си. За останалите не беше изненадваща гледка, тъй като от както се помнеха отчето беше редом с тях всяка сряда, когато беше сезонът за ловуване на риба.
Колегите му по хоби обичаха да го закачат, както си е типично за народните хора:
-Кълве ли, попе?
-Помагат ли отгоре?
-Ако хванеш две риби, ще нахраниш всинца ни.
Поп Стратия отговаряше подобаващо. За него беше важно да е близко до паството си, във всички условия, а и риболовът му беше слабост от преди да надене расото, та си позволяваше това малко удоволствие и няколко часа за размисъл извън църковните задължения, които в този ден от седмицата така или иначе не бяха много.
Днес обаче при отчето се появи гостенин. Беше Милан, синът на воденичаря Антон. Момчето караше десетата си година и освен че се занимаваше с учението си в местното даскало, баща му често го хващаше за работа, тъй като по-големите братя на Милан се бяха пръснали по градовете, та само той – най-малкият можеше да услужва с труда си на родителите си.
–Добър ден, дядо попе – поздрави момчето. То стоеше редом, със спуснати ръце в едната, от които държеше самодейна въдица, явно скалъпена от самия него.
-Добър да е, синко – усмихна се попът на момчето. – Какви ги чиниш тука? Не е като да няма работа за вършене по това време при вас.
-Има, има, предните дни особено много имаше, затова тате ми даде малко да си отдъхна, та ето ме за риба.
-Знаеш ли как се лови риба?
-Само съм гледал. Ако може, ще погледам, за да се понауча.
-То само с гледането ако ставаше…Ела да ти покажа.
-Аз при другиго мислех да отида – малко засрамено каза Милан.
-Защо пък при другиго?
-Ами, защото ти не си хванал риба и хората в селото все разправят, че си пишман рибар – все без риба се прибираш.
Казаното от момчето изтръгна буен смях от иначе спокойния свещеник. Могъщото му тяло се разтресе под расото и бузите му се зачервиха.
-Значи така говорят калпазаните. А искаш ли да ти кажа една малка тайна?
-Каква? – запита заинтригувано момчето.
-Не са ме виждали да се връщам с риба, защото каквото хвана, го пускам пак на свобода.
-Защо така?
-Защото и рибите са твари Божии и те заслужават да си живеят техния живот. Е, понякога някой ще ги измами и издърпа от водата, но надявам се, че като ги върне обратно след малко, те все някак ще му простят.
Тъкмо като, за да се потвърдят думите на попа, плувката на въдицата му потъна и той извади доволна на размер речна мряна. Внимателно я придърпа и освободи обратно в реката. Момчето изгледа с любопитство цялата процедура и следващият му въпрос не закъсня.
-И аз ли трябва да освободя рибата, като я хвана.
-Нищо не трябва да правиш, защото този или онзи постъпва по даден начин. Сам ще намериш правия път за себе си, не само за риболова, а този път се следва и променя, докато Бог е отредил. Един е решил да хване риба и да я занесе вкъщи за вечеря или просто да се похвали пред приятели, а друг да пусни животинката на свобода. Всеки с кръста си и отношението си към живота. Но стига толкова поучения, ела сега да ти покажа как да си направиш правилно въдицата.
От този ден нататък в селото имаше двама „пишман рибари“.