Ангел Веселинов
 

Докосване до мама

Отляво на олтара, до дверите във храма,
над малкото кандило изписан женски лик
от старата икона със погледа на мама
печално гледа в мене. Трептящият светлик

на пламъка огрява лицето на светица
и в този зографисан изящно-блед овал,
в очите уморени и в кротките зеници
отново сякаш, мамо, през времето, без жал

отнело те, се върна. Отново сякаш с пръсти,
прозирни като пламък на стапяща се свещ,
ръката ми докосна. Пак сякаш ме прекръсти
и благослов ми даде... И туморът зловещ,

и болестта коварна, която те погуби,
разбрах, че е отнела единствено плътта,
защото пред сърцето, което вярва, люби,
макар и победила, безсилна е смъртта.

Иван Трифонов

За риба

Вятърът размърдваше вяло клоните на върбите около речното корито. Все още топлият септемврийски вятър галеше приятно кожата и носеше представата, че зимните дни така и няма да дойдат. По дължината на реката на произволно разстояние един от друг бяха се наредили рибари, които по скоро от желание да са сред природата, отколкото от любов към риболова държаха въдиците си и не отместваха поглед от плувките. От време на време някой ще извади риба, на друг пък ще се наложи да смени загубена стръв.

От насъбраните риболовци, най се отличаваше фигурата на поп Стратия, тъй като за разликата от останалите мъже, той носеше расото си. За останалите не беше изненадваща гледка, тъй като от както се помнеха отчето беше редом с тях всяка сряда, когато беше сезонът за ловуване на риба.

Колегите му по хоби обичаха да го закачат, както си е типично за народните хора:

-Кълве ли, попе?

-Помагат ли отгоре?

-Ако хванеш две риби, ще нахраниш всинца ни.

Поп Стратия отговаряше подобаващо. За него беше важно да е близко до паството си, във всички условия, а и риболовът му беше слабост от преди да надене расото, та си позволяваше това малко удоволствие и няколко часа за размисъл извън църковните задължения, които в този ден от седмицата така или иначе не бяха много.

Днес обаче при отчето се появи гостенин. Беше Милан, синът на воденичаря Антон. Момчето караше десетата си година и освен че се занимаваше с учението си в местното даскало, баща му често го хващаше за работа, тъй като по-големите братя на Милан се бяха пръснали по градовете, та само той – най-малкият можеше да услужва с труда си на родителите си.

–Добър ден, дядо попе – поздрави момчето. То стоеше редом, със спуснати ръце в едната, от които държеше самодейна въдица, явно скалъпена от самия него.

-Добър да е, синко – усмихна се попът на момчето. – Какви ги чиниш тука? Не е като да няма работа за вършене по това време при вас.

-Има, има, предните дни особено много имаше, затова тате ми даде малко да си отдъхна, та ето ме за риба.

-Знаеш ли как се лови риба?

-Само съм гледал. Ако може, ще погледам, за да се понауча. 

-То само с гледането ако ставаше…Ела да ти покажа.

-Аз при другиго мислех да отида – малко засрамено каза Милан.

-Защо пък при другиго?

-Ами, защото ти не си хванал риба и хората в селото все разправят, че си пишман рибар – все без риба се прибираш.

Казаното от момчето изтръгна буен смях от иначе спокойния свещеник. Могъщото му тяло се разтресе под расото и бузите му се зачервиха.

-Значи така говорят калпазаните. А искаш ли да ти кажа една малка тайна?

-Каква? – запита заинтригувано момчето.

-Не са ме виждали да се връщам с риба, защото каквото хвана, го пускам пак на свобода.

-Защо така?

-Защото и рибите са твари Божии и те заслужават да си живеят техния живот. Е, понякога някой ще ги измами и издърпа от водата, но надявам се, че като ги върне обратно след малко, те все някак ще му простят.

Тъкмо като, за да се потвърдят думите на попа, плувката на въдицата му потъна и той извади доволна на размер речна мряна. Внимателно я придърпа и освободи обратно в реката. Момчето изгледа с любопитство цялата процедура и следващият му въпрос не закъсня.

-И аз ли трябва да освободя рибата, като я хвана.

-Нищо не трябва да правиш, защото този или онзи постъпва по даден начин. Сам ще намериш правия път за себе си, не само за риболова, а този път се следва и променя, докато Бог е отредил. Един е решил да хване риба и да я занесе вкъщи за вечеря или просто да се похвали пред приятели, а друг да пусни животинката на свобода. Всеки с кръста си и отношението си към живота. Но стига толкова поучения, ела сега да ти покажа как да си направиш правилно въдицата.

От този ден нататък в селото имаше двама „пишман рибари“.

Миросаното дърво

            Бабата пъхтеше по стръмната пътечка, разтваряйки клоните на храстите. Земята беше спечена и каменлива, ронеше се под обувките, а августовската жега я караше да попива потта от челото и слепоочията си на всеки няколко крачки. След нея се катереше мъжът, гушнал омърлушеното момченце, чиято гола главица се поклащаше на рамото му. Детето беше на не повече от 5 години, с опадала от химиотерапията коса, подпухнало жълто личице и медицинска маска на устата и нослето. Беше болно от левкимия и въпреки разсипващата химиотерапия нямаше почти никакво подобрение в състоянието. Сега го носеше нагоре към Божи връх, където имаше оброк на Свети Илия за да го сложат да полежи под миросаното дърво, дано болестта изпълзи от тялото му и потъне в някоя от многобройните змийски дупки, с които беше пълен хълма.

            Най-отзад запъхтяна и разрошена се катереше майката – красива жена , на около 30 години, с големи тъмни кръгове около очите.

            Миросаното дърво си расте там от памтивека, им беше разказала старата жена (далечна роднина на семейството, една от последните жители на планинската махала, където снощи по тъмно семейството беше пристигнало направо от ИСУЛ). То е свето дърво, дърво на Свети Илия. Преди ститици години, през чумавото време оцелелите от пожарите и ятаганите на турската войска шепа българи се заселили в тая котловинка, между балканските върхове. Но дрипавият керван докарал на новото място и плъзналата от многото разлагащи се в равнината трупове болест. Започнали да измират хората... Тогава свещеника ги събрал и поискал оброк да сторят. Но нямало нито пари за хубав камък, нито каменоделец, нито време да се изработи кръста... И тогава отчето предложило – да се разделят мъжете и да се разпръснат във всички посоки, за да търсят голямо, красиво и здраво дърво. Него щели оброк да направят. Открил го Илия – каруцаря. Завел заселниците на този хълм, точно отгоре на която растял самотен дъб – здрав, силен и с огромна корона. Свещеникът коленичил, а след него и човешкото множество. Помолили се за прошка от дървото, после Илия пробил с ръчен свредел дупка в дънера на дървото, в която отчето изляло с гореща молитва цялото спастрено с много мъки по време на гоненията църковно миро, запушил с червен восък отвора, а Илия  заковал на дървото кръста от селската черква, който османлиите отсекли от покрива още с пристигането в бившето им село. Осветил отчето и извора в падината, и от тогава се смятало, че от тоя извор направо светена вода блика. Пренесли после болните под сянката на дъба, оставили им по стомна вода и по пита хляб и ги заминали там. Всички които си тръгнали измили ръцете си на извора, наплискали лицата си и се помолили чумата да остане тук и да не се връща в селото. След две седмици един по един започнали да си идват излекуваните от Божи връх – всичките 9 души, дето били оставени на милостта на светията. А оброк сторили точно на Св.Илия, защото това се случило на 2 август, а и каруцаря, който открил дървото се именувал Илия. Та от тогава на тая дата всяка година благодарното население сторва курбан на светеца и със страхопочитание се моли за здраве и берекет. Свети Илия нерядко отговарял на молбите, извивайки бури с много гръмотевици и светкавици, с които набързо наквасвал събралите се, но никога гръм не е падал на дървото и човек на тоя хълм не е пострадвал от мълния...

            Огромното прастаро дърво се почита и до ден днешен. При него ходят хора от всички краища на България да търсят лек за тежки болести. Палят свещи върху дебелите му корени, преливат с вино (”поят го за милост”, както казват тукашните) и връзват на клоните му парцалчета от дрехите си за да оставят тук страданието завинаги. Излекувани са се връщали и най-безнадеждни случаи, беше завършила бабата. Надежда има и за вашето момченце... Децата са невинни душички и са по-близо до сърцето на Господа. Опитайте с миросаното дърво, да се върне здравето и радостта в дома ви...

            И ето, тази сутрин бяха станали рано, бабата беше омесила питка, наточила вино и увила 4 вощеници във вестник. Сега лазеха нагоре по стръмното и скоро щяха да стигнат. Поне мъжът се надяваше да е скоро, защото отпуснатото в ръцете му дете вече беше натежало като камък. Майката предложи да го поноси тя, но като я гледаше така изтощена и задъхана му беше ясно, че няма да може. Така, че бащата стискаше зъби и примигваше от стичащата се в очите му пот. Още малко, беше казала бабата. Още малко...

            Ето, тя разгърна последните храсти и пред погледа им се откри заобленият връх на хълма, обрасал с прегоряла трева, чист от друга растителност. В средата му страшно се жълтееше прясно отрязаният гигански пън, а наоколо се въргаляха изпочупени вейки и окастрените тънки клони от вършето...

• Боже-е-е-ей! Кой отряза миросаното дърво на Свети Илия бе? – зави страшно бабата. Проклет да е, трижди проклет! Тоя дето е посегнал на оброка Боже-е-е-е, знае ли какво е направил???...

            Бабата безсилна рухна на колене и прегърна грозния пън, положи главата си на него като на пресен гроб и сълзите й квасеха дървесината... Тя продължи да скимти, потресена, ужасена, задавена... Бащата свали детето от рамото си и го сложи да легне върху жилетката на майката. Напечената трева беше остра и бодлива. Трябваше да налее малко вода в пластмасовото шише, за да наплиска лицето му, че жегата беше голяма. Огледа се и го видя – извора. Запъти се натам, но когато стигна разбра, че е пресъхнал... Само напечените камъни показваха къде е бликала сладката вода.

            Обърна се бащата и с думите:”Хайде, нямаме какво да правим повече тук, на тоя припек.” взе момченцето, прегърна с лява ръка жената и я побутна към пътеката по която току що бяха дошли. А бабата остана да лежи и да нарежда, да пита Господа кой уби миросаното дърво, кой бе тоя дето уби надеждата на хората...

.     .     .

            Августовската нощ беше приказна – ясна, звездна, а в добавка - над Земята преминаваха Персеидите и метеоритния дъжд беше много красиво и впечатляващо зрелище. Петте джипа пътуваха по частния път през гората към вилата на Чорбаджийски. От почти година той строеше тая извънградска къща във възрожденски стил, предназначена специално за отсядане по време на летните горещини. Беше скътана в гънките на Балкана, край бистра и студена речица, усамотена, обгърната отвсякъде от гора. Беше проектирана много внимателно от известен архитект, а за изпълнението й бяха ангажирани все скъпоплатени майстори. Строителството се проточи (според разбиранията на клиента), но онзи ден, когато я видя готова Чорбаджийски остана много доволен, всъщност – наистина доволен, като се имаше предвид колко капризен и дребнав беше по характер. Най-много го забави дърворезбарят. Почти 10 месеца му трябваха за да направи мебелите, розетките по таваните, перилата на чардака и стълбите, стенните пана... Цялата дървения в къщата беше от първокачествено дъбово дърво, нещо повече – цялата дървесина беше от едно единствено вековно дърво (по изричното изискване на собственика – за да нямало разнотоние в шарките и цвета). Доста нерви и пари му коства снабдяването с това дърво, но след няколкомесечно обикаляне на двамата горски надзиратели (на които плащаше да си отварят очите и да си затварят устата), такова дърво беше намерено. Тогава много го раздразни досадната подробност, че нито един местен не се нави да го отреже, срещу каквото и да било заплащане, та накрая се наложе да докара двама цигани от града, които да свършат работа. А как го транспортира до дърводелския цех на брат си – не му се спомняше... Но, както и да е. Къщата стана невероятна, а сега семейство Чорбаджийски и гостите им пътуваха в топлата лятна нощ за тържественото й освещаване с печено агне, червено вино и хайдушки песни.

            Смрачи се още повече, но мощните фарове уверено прорязваха тъмнината. Гората сякаш се надигаше и се надвесваше застрашително над пътя. Излезе неочакван вятър, дърветата забучаха, но вътре в колите чалгата дънеше до дупка и природните звуци не се чуваха. Вятърът се засили, клоните започнаха да се огъват и да шибат стъклата на джиповете, но пилотната кола, в която пътуваха семейство Чорбаджийски имаше опитен шофьор и уверено напредваше по виещият се все по-нагоре път. Калин Чорбаджийски седеше на задната седалка, прегърнал с лявата ръка жена си, а с дясната галеше издутия й от напредналата бременност корем. Вътре риташе бъдещият Никола Чорбаджийски. Последният 3D видеозон категорично беше показал това. Сега щастливият татко беше положил длан върху скъпата материя на роклята и шепнеше в ухото на Савина Чорбаджийска, че щом роди жив и здрав престолонаследника на „Чорбаджийски инвестмънт” може да отвори каталога на „Картие” и да си избере каквото иска от платина, гарнирано с диаманти.

            Неочаквано, в гъстия мрак избухна бяла светлина! Ярка светкавица удари в средата на пътя, на около 5 метра от първия джип! Шофьорът инстинктивно изви кормилото на дясно за да не връхлети върху мълнията и тежкия джип се срина в пропастта, като падайки се удряше в скалите, докато се заклещи в тясното ждрело на речицата, избухна в пламъци и изпържи пътниците си. Останалите шофьори набиха спирачки, при което верижната катастрофа бе огласена от звън на счупени стъкла и смачкано желязо. Пътниците някак успяха да излязат един по един шокирани, ужасени и окървавени. Мъжете се опитваха да извикат помощ, ала падналите в ждрелото вече нямаха нужда от нищо. Но дори и да имаше някаква вероятност за оцелял човек, в тази част на Балкана нито един мобилен оператор нямаше покритие. Тук покритие имаше само Бог и те току що бяха чули кратката му реплика – оня разтърсващ мощен гръм, от който сякаш още вибрираше земята под краката им.

                                                                                От колко време любовта Ти топли Вселената?

Мъжът с хилядата маски

Както винаги, стълбите, които водят до къщата й, му се виждат безкрайни. Отдавна се е отказал да ги брои — на кого му пука дали стъпалата са сто, хиляда или десет хиляди? Вместо това, докато изкачва каменните плочи, обрасли със ситен мъх, се старае да изпразни съзнанието си от всичко, което би могло да го разконцентрира: мисли за работа, за неплатени сметки, за проблеми със здравето... всичко в коша! Не може да си позволи лукса да сбърка в някой дребен детайл. Ани забелязва и най-малките пукнатини в маските му, затова изпълнението му всеки път трябва да бъде на висота. Няма право и на най-незначителната грешка. Не и тук. Не и сега.

Най-сетне стига до масивната метална врата. Задъхва се съвсем малко и мислено се поздравява за това. Не е зле за дъртак като него. Всъщност, напоследък се чувства отново на двайсетина години. Даже малко го е срам: все едно е някакъв енергиен вампир, който се поддържа млад — и жив — с любовта на жена, прикована завинаги между стените на собствения си дом. Чувството на вина обаче бързо отшумява — още в мига, в който бърка в джоба си, за да извади тежката връзка ключове, и напипва хартиеното жеравче, леко изпомачкано от всички боклуци, които му правят компания в тесния дънков затвор. Днес маската му го дефинира като майстор на оригами. Трудничко, но за ден успя да навлезе в тънкостите на древното японско изкуство. А и няма как иначе. Длъжен бе.

Когато влиза в мрачната къща, както обикновено, първа го посреща сивата писàна на Ани, Мрънчо. Независимо от името си мацата е толкова гальовна и мъркаща, че той, разбира се, не може да издържи на талазите котешко обаяние и кляка, за да я помилва и да я почеше зад ушите. Мрънчо очевидно е доволна от усилията му и го възнаграждава с нова мощна порция „предене“ и типични за всяка уважаваща себе си котарана глезотии. Най-накрая той с нежелание й отпуска още малко милувки и се изправя. Коленете му изпукват. Мръщи се от болката. Дотук с теорията за двайсетгодишното му алтер его.

Ани е в стаята си, както винаги, плътно завита с любимата си олекотена завивка, нищо че термометърът навън гони четирийсет градуса. В ръцете си стиска електронен четец за книги, съдържанието на който се подменя напълно всеки месец. Чете така, както дъртите пияници се наливат с алкохол-менте — всяка свободна секунда, по много, почти без почивка. Книгите са нейната закрила от постоянно изменящия се заобикалящ свят. Сама му го бе признала преди месеци. В книгите никога нищо не се променя от прочит на прочит. Книгите предоставят всичко черно на бяло, без двусмислия и лицемерие. И, не на последно място, книгите не мамят като хората.

Когато влиза в спалнята, лицето на Ани за миг се озарява от прекрасната й усмивка. Вълна на изгаряща надежда го облива толкова всепомитащо, че чак стисва зъби, за да не се просълзи: ами ако...?!

Но смехът по устните й бързо повяхва и умира също толкова внезапно, колкото и избуява.

— Добра вечер, любов моя — изрича той тихо. Маската, прилепнала по лицето му, е безупречна. Усмихва се така заразно, че никой, дори психиатър с петдесетгодишен стаж, няма да разбере, че в действителност под всичките пластове ментален грим и самата му душа плаче.

— Кой си ти? — уплашено пита Ани. Ръцете й, стискащи нервно четеца, започват да треперят. Гледа го с празен поглед, а в ъгълчето на лявото й око постепенно наедрява огромна сълза.

— Аз съм, щастие мое... — Не й казва името си, понеже то няма значение. Никога не е имало. Важна е маската. — Аз съм твоят магьосник, не си ли спомняш? Бях тук вчера... и онзи ден... и преди два дни...

— Не те помня... — глухо казва тя. Все още обаче не почнала да заеква и да гледа в една точка, което според него е добър знак. Бърка в джоба си и вади хартиеното жеравче. Оставя го внимателно върху завивката, така че да може да го достигне. Тя продължава да го гледа уплашено, но пръстите й сякаш сами плахо се доближават до оригамито и започват да го милват. Той се приближава още до леглото и предпазливо сяда на ръба. Ани все още го наблюдава изпод вежди, но чертите на лицето й започват да се изглаждат.

— Ти ли го направи? — пита тя, много по-меко, отколкото бе звучала в началото.

— Разбира се, Ани. Специално за теб, любов моя. Искаш ли да ти направя и охлювче?

В крайна сметка прави не само охлювче, а и розичка, жабка, раче, динозавърче, сърчице... Добре че си донесе тетрадка с достатъчно листи. Когато редицата хартиени творения върху масата стига чак до нощната лампа, Ани вече е напълно спокойна. От притесненията й не е останал и помен. Тя замислено гали ръцете му и ги целува от върха на пръстите му, та чак до рамото.

— Обичам те, магьоснико... — шепне тя и доверчиво се сгушва в прегръдките му.

— И аз те обичам, щастие мое... Повече, отколкото можеш да си представиш... — прошепва той в отговор и я залюлява като малко дете. Плаче му се, но не може. Маската е плътно залепнала за лицето му и не му позволява.

— Уморена съм, магьоснико... Искам да спя... — усмихва се тя толкова нежно, че и да е имало част от душата му, която още да не се е разтопила, вече всичко, което кипи в гърдите му, е чиста, искряща, първична любов.

— Разбира се, Ани. Не искам да прекалявам. Утре пак ще дойда, обещавам ти, щастие мое... — бъбри той несвързано, докато гали разкошната й коса. Затваря обложката на четеца й и внимателно го поставя върху масичката. Незабелязано прибира в джоба си оригамитата, като внимава да не забрави някое. Те вече са минало. Изпълнили са задачата си и сега са обречени да събират прах в апартамента му, а на тяхно място ще дойде нещо друго.

Сякаш прочела мислите му, Ани сграбчва ръката с отмалели пръсти.

— Ще ми попееш ли утре, магьоснико? — шепне тя едва доловимо. Изтощена е, явно едва се сдържа да не заспи, но в очите й все още грее щастието, за което той би убил и собствената си майка, ако по този начин съумееше да го задържи по-дълго.

— Иска ли питане, любов моя... — усмихва се той и докосва устните й със своите. Цялото му съзнание крещи да я целуне като хората, да й покаже колко много я обича, колко неповторима е страстта, която гори в него... Но не смее.

Не може. Маската го възпира. Ще я изплашиш, шепне му беззвучно тя. Нали затова съм на лицето ти. За да те предпазвам от подобни неразумни изблици на емоции. Успокой се. Не я плаши`. А утре... Винаги ще има утре. И кой знае какво ще стане утре… Може би… Дотогава обаче бъди силен. Бъди мен. Бъди този, който я успокоява, а не този, който я отблъсква.

Той послушно гали рамото на Ани за последно, поставя в ръцете й плюшеното лъвче, което неизменно я придружава до страната на Морфей от месеци насам, става и се запътва към вратата. На прага се обръща и я поглежда. Лека нощ, любов моя, произнася само с устни, за да не наруши съня, който вече я е гушнал по-нежно и от играчката, която е здраво стисната в прегръдките й. До утре.

Докато слиза по каменните стъпала, в мислите му се въртят думите „Синдром на Кроуфърд-Стайн“.

Безкрайни паник-атаки, които мутират безжалостно всеки ден. Които всеки път намират някаква квази-логика, с която да оправдаят безмилостната си жестокост. Които секунда след секунда, седмица след седмица, месец след месец откриват нови и нови начини да задушават любовта и да я изтикват от полагащото й се място със зъби и нокти.

Мерзките страхове обаче не бяха взели предвид две неща.

Това, че той ще я обича толкова силно.

И маските.

Маските помагаха, доколкото беше по силите им. Днес направляваха пръстите му, за да може да донесе малко щастие в живота й посредством дребни хартиени фигурки. Вчера му дариха вдъхновение да изгледа с Ани филм, който със сигурност бе останал загадка и за режисьора, в чийто болен мозък се бе родил. Онзи ден бяха изровили неподозирани таланти у него, за да се превъплъти в актьор, четящ на глас аудиокниги. И така ден след ден... колко време вече?

Нямаше значение.

Защото я обичаше. И за да я накара да се чувства комфортно с него, щеше да направи каквото зависи от него, и дори онова, което не зависеше.

Стълбите най-накрая свършват. Той въздъхва и зачаква автобуса, който ще го отведе до пустата му и безмълвна ергенска квартира.

Чуди се как ще се научи да пее за един ден.

Но ще се научи.

Защото, когато човек обича някого повече от всичко на света, всичко е възможно.

И един ден, рано или късно, няма да има нужда от маски.

Тогава — о, тогава! — може да си позволи лукса да се разплаче пред нея.

И да й каже, че я обича.