Разказвач на истории е застанал пред входа на разрушена църква на хвърлей камък от последната къща на обезлюдено село. Той се връща назад във времето, стъпва върху развалини и строежи, прескача брегове на реки, изважда образи и дела на далечни хора, населява се в тях, живее и умира в тях, но не се отмества оттук, защото кръвта му започва от това място. Светлината го покрива с бледите сенки на пролетни дървета, промушва се през току-що развити листа и му говори нещо, неразбрано за околния свят, а той поклаща глава в знак на съгласие. Приказки за отминали хора изпълват звуковата картина на вятъра и човекът с притворени очи гледа в дълбочината на живота, и се радва, че може все още да се вселява в себе си, но външно да чувства света като пълноводна река, в която е навсякъде и по всяко време. Въздухът наоколо сякаш разцъфтява и постепенно небето се превръща в чаша синя вода с тичинки от слънце. Тичинките се ронят и летят наоколо. В този пашкул от живот той чувства уюта на своето далечно време и докато решава в кой момент да влезе, пред него избуява пшеничена нива с жетварки. Приятно е и чудно, как бе забравял тази картина и наистина ли гласът, който чуваше сега, се е повтарял многократно. Той сяда удобно на един голям бял камък и се ослушва внимателно. От време-навреме много гласове като разлудувала се река приближават и се отдалечават. После тишината ги смила в шум на листа, а вятърът в тях се населява заедно със своите видени и почувствани мигове живот на много хора. Като по чудо един глас се отделя от другите. Мара е! – извиква разказвачът и се изправя. Картината мигновено изчезва. Някой отново е натиснал копчето на забравата и той отново чака да се появи образът на Мара, но образът не идва. Това е един разказан образ и в него човекът разпознава кръвта на своя живот, а в тази кръв животът е невидим. Песента на Мара го обсебва и разказът бавно се връща назад с желанието да влезе в думите като в прозрачен кладенец, да изкъпе очите си в синьото на небесното око. В него заживява пространство, населено с минало и бъдеще. Идва присъствието на онези мигове, които с нищо не могат да се оприличат, защото представят душата на човека като отражение в дълбокото на света. Там той е конник между небето и земята, а чертата на хоризонта го разделя по равно между двата бряга на живота. Конят рие с копита и цвили пронизително, а някъде в далечината Мара пее. Това е онази Мара от пренаселените Пространства, сестрата на бея, потурчения й брат, който владее наоколо отминалото време. Коритото на реката не е осеяно все още с върби и лещак, и мястото не е същото като сега. Тази Мара е далече, но през цялото време преди нея и след нея пее на бея със забулено обгорено лице и сякаш е като посадена в пшеничената нива. Слънцето прави ореол от мараня върху главата й и я вкоренява в гъстата жега на поднебесния свят. Песента отнася бея в онова време , когато са деца и той я държи за ръка и бягат, но турците ги откъсват един от друг. Лицето й все повече се стопява, а писъкът й прави пътеки в ума му. Потерята пали къщите една след друга, лицето на Мара избуява в пламъци. Разказвачът е слушал тази приказка. Разказвал е на своите деца как Мара застава пред коня на бея, изважда от пазвата си извезан християнски кръст от червена прежда, подава го на своя брат, а той пришпорва напред и заедно със свитата си я отминава. Лицето на Мара остава като разплакана икона на пътя и в тази икона потурченият българин вижда лицето на своята майка. Един чудесен ден селото осъмва без бея и хората му. Турците вече ги няма. Дълго време нищо не се знае за брата на Мара. После започват да идват мълви, как го виждали да обикаля наоколо, а едно утро на баира, върху върха на най-високата топола, разцъфтява голям християнски кръст от червени конци. Събират се селяните, умуват какво ли значи това и решават на мястото да направят църква. Сред тях странник с чуждоземни дрехи изважда от пояса си кесия, пълна с жълтици, и казва, че самият Исус и неговата майка Света Богородица изпращат тези пари за молитвена къща. Хората разпознават в негово лице бея и до ден днешен го споменават в молитвите си. Те построяват църквата „Света Богородица” и цялата местност около нея, заедно с нивите до големия баир, се нарича Църквището. Времето върви като нанизано на конец, пуснато в казана на живота. Това, което не продължава в действителността, живее извън себе си, но дълбоките му корени пускат филизи. Но когато едното зло свърши, доброто така се завърта, че другото зло се промушва през него и водата на живота се размътва. Мара и нейният брат беят остават да живеят в себе си там, където животът им е пуснал корените си. Тяхната вечност никога няма да свърши. Разказвачът на приказки се премества по-напред във времето и вече е застанал на онази височина над селото, след която започват терасираните овощни градини. Оттук се вижда полето на житата, зад него пълното корито на язовира, а още по-нататък града, прегърнат от планина със заоблени върхове, като седнали старци пред огъня на живота. Животът идва отгоре, небето е отворено широко и дълбоко, а някъде в далечината са снежните била на Рила. Те се виждат само в края на лятото, когато времето е ясно и, когато слънцето пада като сребърен дъжд в огледалната им повърхност. Коритото на реката и селото покрай двата й бряга продължават да пълнят живота и той пониква и се рои като пясъка от скалите след буря. Дъждове и гърмежи не го плашат. Те напояват живеца на продължението. Нивите раждат това, което е посято и ето че в тях излиза на жътва следващата Мара. Кръстена е на далечната си прабаба, но с по-съвременно име Мария. Минал е около половин век от Освободителната война. Започнало е националното възраждане на начина на живот. Ако сравним всичко това с пълноводна река, трябва да отбележим, че реката след бурните събития на гърмежи и обилните валежи на сълзи и страдания, вече е започнала да се избистря. За съжаление продължителността на мирния живот в държавите на човечеството винаги е относителна и краткотрайна. Човечеството през цялото си обозримо и необозримо свое време страстно воюва със себе си. Като червена вихрушка през селото минава краят на Втората голяма война. Ето го полето с жетварката Мария, която селяните наричат Мара, сърповете на жените свистят остро, Мара пее, застанала на постàта. Мъже с бели кърпи на главите събират ожънатите класове и ги връзват в снопи. Други мъже след тях изграждат снопите на купчини, наречени кръстци. Каруци и коне са в готовност в края на нивата, да започне извозването към селските хармани. По всичко изглежда, че предстои богата вършитба, но хората не се радват. По земята им се е настанила епидемията на войната, която развращава нормалната човешка психика и сее, и жъне смут и кръв. Започва едно поголовно отричане на човешките ценности. Мъже с червени петолъчки на шапките и шмайзери в ръцете си сноват из селото, нощите са неспокойни и кървави, изчезват мирни хора, други биват изпращани в лагери. Въвеждат се нови начини на живот. Църквата и Бог са тотално отречени. Селяните са в потрес, иконите се разграбват от силните на деня. Започва разрушаването на човешката многовековна вяра и темелите на църквата „Света Богородица” един ден рухват. Следващият ден е определен за премахване на камбанарията. Камбаната е обвита с дебели въжета, които са завързани на дълбоки колове в земята, за да може да бъде по-лесно насочена към камиона, с който ще я закарат за претопяване. Като по чудо през нощта камбаната изчезва. Мъжете с червени петолъчки претърсват селото, разпитват хората в кметството, бият ги, но никой нищо не знае. Камбаната Бог си я е взел, говорят помежду си селяните. Животът продължава. На полето гласът на Мара Мария разказва приказки от истини, които се случват и не се случват, когато лошото нещо е сложило камък пред колелото им, а времето търкаля това колело, хвърчат искри и пламъци, дните и нощите се смилат на брашно, омесват се, изяждат се, хората остаряват, умират, но никога не се свършват. Те продължават да живеят с песента на камбаната в себе си. Камбаната преживява смутното време на забрани и жестокости. Почти половин век след този случай Мара Мария всяка вечер отваря тежката врата на вече празния хамбар, прекръства се и коленичи пред икона на Света Богородица, скрита под слама, селскостопански сечива и едно проядено от времето дървено рало. По-отдолу е камбаната и сякаш се чува нежният й звук, като въздишка и като песен, и като всичко, което разцъфтява в човешката душа и връзва гласа си за небето… Разказвачът стъпва в реката на най-новото време, под нозете му камъни и пясък се търкалят, отгоре водата е мътна и пяната й носи изкъртени корени и гнила шума, изхвърля нечистотата си по бреговете, бавно се избистря. Един ден камбаната възкръсва. Хората я намират под щъркеловото гнездо в центъра на селото. До нея е седнала Мара Мария. Тя вече e стара и немощна, но с младежки глас запява. Мъже вдигат оживялата камбана на раменете си и тържествено тръгват към разрушените темели на църквата. На един от зидовете някой е завързал християнски кръст от червена вълнена прежда. Разказвачът на приказки не знае кога селяните ще успеят отново да построят своята духовна къща, но тя вече е построена в сърцата им. Там Бог е вложил основите й и някой ден, дай Боже, да вляза и аз в песента на камбаната по пътя към небето.
ВИДЯХ КАК БОГ В СЪНЯ МИ ПЛАЧЕ, когато ходеше до мен, а здрачът покриваше продраната му бяла риза и някой с копие сърцето му прониза.
Светът в кръвта на Бога беше като в къща, отвсякъде пречистен, в себе си се връщаше. И стана чудо, думите в слънца изгряха.
Бог сияен по звездата си вървеше. Като дете в съня ми беше и неговата чистота бе светла стряха. Сълзите ми в сълзите му узряха.
Застанала на колене, душата ми скърбеше, че бе преминала през грехове и беше грешна.
Бог ме водеше и с мен вървеше. Огромен облак светлина струеше. и будеше от мрака времето заспало. И всичко беше Бог, и всичко беше бяло.
Забележка: Публикуваме двете творби на Антоанета Богоева, защото тя получи втора награда за цялостното си участие.
Данни за авторката:
Антоанета Богоева е автор на стихосбирките „Между две слънца”, „Парче от слънце”, поемата „ О, “, билинг на български и френски, „Острови в съня”, билинг на български и френски, „Предчувствие”, „Така видях земята”, както и на романа „Тучница”, и книгата „Пространства”, включваща роман, разкази и пиеса. В края на 2016 година излезе романът й „Направо през времето или Рèчка” . Авторката живее в град Кюстендил.
