Вратата на входа беше заключена. Той въздъхна, извади ключа от джоба на ризата и влезе в тъмното предверие, където го посрещна хладният, влажен и застоял полъх. Сградата беше стара и вече се рушеше, но наемът беше добър, улицата тиха и в същото време на минути от центъра на града. Качи се бавно по стълбите и отключи вратата на малкото неуютно мебелирано жилище.
Някога го посрещаше една раздърпана жълта котка, която беше прибрал от улицата, но я пусна да си върви по своя път. Не искаше да измъчва животното да стои затворено само по цял ден.
Неговата самота стигаше за двама.
Той извади от хладилника чиния с вкоравени остатъци от снощната вечеря, хапна набързо без да ги стопли и седна да довърши работата от предната вечер.
Старите сенки наизлизаха от тъмните ъгли, снишаваха се и се приплъзваха покрай стените. С напредването на вечерта ставаха все по-тежки и по-плътни. Надвисваха над него и го обгръщаха с ледена студенина, вцепеняваща душата.
Минаха дните, в които яростно се бореше с безмилостните пъклени същества, сега просто се примиряваше със студеното им, настойчиво и лепкаво присъствие. Те намериха начин да се промъкват и в съня му. Никъде не намираше убежище. Само денем се разсейваха, когато беше твърде зает за да си спомни за тях. Но знаеше, че дебнат зад гърба му и се крият в сенките. Затова поемаше все повече отговорности във фирмата и все повече работа.
- Сссмяташ се за незаменим, а? Мислиш, че не могат без теб? Много лесно могат да те заменят. Всеки глупак може да върши твоята работа.
- И за какво ти беше да учиш в чужбина? Изостави баща си, стар и болен. Умря напълно сам. Нямаше кой да повика лекар. Нахвърлихме се върху него и го завлякохме долу. И теб ще завлечем...
- Той крещя сърцераздирателно, трябваше да го чуеш. Молеше да го пуснем, викаше те. Искаше да те види за последно...
- С каквото и да се захванеш се проваляш. За какво се опитваш още?
- Никой не те обича, никой няма да забележи, ако те няма.
Той стана, взе си палтото и се понесе безцелно по малките градски улички. Градът беше мрачен и притихнал. Лампите хвърляха снопчета от топла, оранжева светлина, които успяваха да рязпръснат мрака само около себе си. Може ли човек да избяга от сенките? Той забърза крачка и продължи да върви без определена посока.. И друг път беше прекарвал нощите навън.
Сви в една малка уличка, която стига до реката. На тротоара под първата лампа беше седнал старец, подпрял глава в длани. Той надигна очи, щом чу стъпките му и се вгледа в него.
- Синко, откога те чакам....- извика развълнувано той и се изправи на немощните си нозе, треперейки. - Сине, къде се губиш толкова?
- Извинете, сигурно се припознахте...
- Припознал съм се бил...много ви знае главата на вас, младите....Дай да те огледам добре! Ела, чакай да се подпра на рамото ти...Хайде да си ходим вече у дома, прихладня...Не съм веч така як като преди.
- Вземете моето палто, аз нямам нужда от него. Накъде да вървим?
- У дома, синко, майка ти сигур веч се притеснява, притъмня отдавна.
- Аз...извинете, но не съм вашия син, сигурно той идва насам...Да го почакаме заедно?
- Стига се инати веч, всички вий сте нечии синове, вас чакаме да се върнете...Тежко е на фронта, сине, зная, но ти не думай на майка си за ада, няма нужда и тя да знае. Хайде ела! Виждаш ли къде свети? Майка ти чака, поболя се от мъка.
Дядото го поведе, поклащайки се на немощните си нозе.
Последната къщичка на калдаръмената тясна улица беше стара и покривът беше рухнал в единия край. Едно прозорче светеше и хвърляше към реката игриви сребристи отблясъци. Старецът го поведе натам и стигнаха до прогнила портичка на малко дворче.
- Майка ти откога те чака! Все за тебе ми дума. Не вярваше, че си загинал, сине, вика "докато не го вида, нема да повярвам". И ето, те майките най-добре знаят, сине, как ще се радва само...
- Господине, съжалявам за сина ви.
- Немой, синко, не говори така, недей, ела...
Старецът отвори вратата, която не беше заключена, изу си обувките на входа и влезе пъргаво в стаята насреща. Къщата беше малка, бедно обзаведена, но спретната и подредена. На голямо легло в дъното на стаята лежеше крехка женица с побеляла дълга коса и слабо, твърде изпито и бледо лице. Той пристъпи неуверено напред.
- Виж кого ти водя, ето го, върна се най-накрая! Ти беше права, ето го жив е! Казах ти....казах ти, че ще го намеря. Сега ше хапнеш, нали? Ще станеш...
- Ще хапна, мори, ще хапна... - прошепна тя.
Жената се понадигна с мъка и седна в леглото. Дядото хукна изненадващо пъргаво към другия коридор. Върна се със супа и комат хляб, върху похабен сребърен поднос. Възрастната жена започна да преглъща бавно, с усилие, като в очите й се четеше извинение. Успя да преглътне половината супа и един залък хляб. Когато дядото отиде в кухнята, за да отнесе съдовете, тя се обърна към госта си:
- Извинете моя старец, той отчаяно иска да ме зарадва, но аз просто вече нямам сили...Моля, ви не му се сърдете, поостанете...Нашият син загина на фронта. Така и не намериха тялото му...толкова много изгубени момчета!Той така и не го преодоля...
- Ето ме и мен, измих всичко, скъпа, не се притеснавай..а вие имате толкова много какво да си кажете...Кажи, синко, как си, добре ли си?
- Добре съм, татко. Съжалявам, че се забавих толкова.
Той остана цялата вечер, а на другия ден след работа отиде набързо до бакалницата и накупи няколко торби с продукти. Постлаха маса за трима до голямото легло и си направиха малко тържество с наденички и топъл гляб, плодове и отлежало вино. Цяла вечер си разказваха истории от миналото, смяха се, плакаха и не усетиха кога настъпи нощта.
Всяка вечер той се отбиваше при самотните старци. След няколко дни накупи материали и поправи рухналия покрив и чешмата, която капеше. С дядото поразчистиха градината, разкопаха почвата. След това боядисаха оградата и варосаха плодните дръвчета. Полека-лека майката си възвърна силите. Напролет излезе да сади в градината. Синът й толкова много обичаше градински домати!
Той не оставаше вече до късно на работа и не поемаше повече ангажименти. Старците винаги го чакаха за вечеря.
А що се отнася до някогашните посешения на сенките...те, сенките си отидоха с мрака.
