Богомил Господинов

Органистът

Намира пристан о безизлазния небосвод,
  Изстинал върху стенопис на мраморния купол,
    Където слънцето е премълчано като отговор
  На светлина, превъплътена да векува.

Възседнал вечен трон, за който няма претендент,
  Със тленните останки на безгрешна хипотеза;
Разменя мислите ни с мислите на инструмента:
  О, Смърт, в безброй събуждания съсредоточена.

Ненапразно, тръбите възвестяват съществуването
  На бряг отвъд олтара и педалиерата -
Там сенките и ехото на тялото гостуват
    И следвайки повторените стъпки, не изчезват.

Поел последна глътка въздух, преди да се сбогува,
  Издишва лична музика в хиляда гласа,
Докато дъхът и светлината се изгубят
  И пак, над тишината, като восък властва.

В мравунячето на света

…не помня от кои лета – с объхтана от път душица,

в мравунячето на света си мъкна светлата трошица,

със нея дигнах син до син, и нека Бог е с тях вовеки,

пак тя, замръкна ли самин, ме води в правите пътеки,

за всички в моя вехт долап щом има, стига и за мене,

пред паднала трошица хляб и аз се сривам на колене,

и – чист, тропарите чета, и светло ми е, Боже, с тебе

в мравунячето на света със Твоята трошица хлебец.

ОРЕХЪТ

Огромен орех ходеше в съня ми.

Черупка, къща с четири сърца до моя корен,

преди да го разтвори светлината.

По ствола на съня Божественият огън

говореше за Бога и вървяха на камари

купчини плодове и аромати,

закръглени и меки като вятъра около земята.

Играеше си слънцето по клоните на ореха,

а той се носеше върху грамада корени.

Невидимо вървеше в своя свят от време,

когато неговото семе се разпукна сладко

върху езика на пръстта.                                                                  

Орехът, животно от дървесна плът,

държеше покривите на земята

и беше гладък в своя блясък на растеж,

корона от небе в небето под зелена шапка.

Повдигаше ме мисълта да вляза в неговия корен,                         

да се стопя в черупките и в сока,

да видя идващия свят в природата на следващия орех.

Усетил мисълта ми, орехът разтърси клони.

Заваляха плодове с тъга и шепот, сякаш бяха хора

И аз сред тях растение в човешко тяло.

Теменуга Маринова

От облак рукна щедростта

и милост в черната бразда

намериха зърното и ръцете.

Бог е селянин с нозе в пръстта

и весели очи в  небето.

ЗАВРЪЩАНЕ

Ослепителен беше денят и не можех нищо да видя

с очите си скрити под два милостиви клепача.

Постоях на върха, но нямаше въздух за дишане

и на слизане три пъти се отрекох от височината.

Не се и обърнах. Зад мен падна скала.

Този връх си играеше с напукани камъни.

Връщах се долу, без да знам как да кажа това

на хората, дето за надежда се бяха събрали.

Нямах право да лъжа. Коленичих пред тях

в прахоляка останал от белия свят и прошепнах:

„Идвам с празни ръце. Гол е върхът.

Само камъни има там горе. Простете“.

„Не вярвам“, викна един и се хвана за ножа.

После притихна. Сълзата му път си откри.

И чухме тогава как в скромното наше подножие

пеят цветята на своите златни пчели.