Тя стоеше при вратата на църковния двор, опряла гръб о студената каменна колона. Беше се сгушила във вехтите си и не по мярка дрехи и чакаше. Протегнала леко напред потъмнялата си от студа ръка, при появата на някой бързащ да влезе в храма тя плахо запристъпваше от крак на крак с нямата си молба за помощ.

Днес, както винаги, беше дошла отрано, малко преди свещеника. На такива празници хората идваха понякога още за утренята и не трябваше да ги изпуска. Беше изчакала обаче настрани, докато отчето влезе в църквата, преди да заеме мястото си. Неведнъж бе викал полиция или бе пращал някой да я изгони. Трябваше да избягва подобни неприятности. Не само защото не би могла да се върне с празни ръце. Нали днес беше и нейн празник. Двоен, понеже, родена навръх Рождество Христово, тя бе получила от този ден и името си.
По тротоара от близкия ъгъл се зададе възрастна двойка. Хората бяха от тези, черкуващи се тук и Христина ги познаваше. Жената винаги ѝ пускаше по нещо и може би щеше пак да ѝ даде, още сега. Пое с благодарност топлата монета. Явно жената отдавна я бе държала в ръката си. За нея. Преди да я пусне в специално направения джоб, попипа съдържанието му. Събраното беше още съвсем малко, но след службата щеше да е друго. Тогава излизащите вече не бързаха. Пък и бяха по-разположени да дават.
На улицата спря кола и тишината се наруши от глъчката на многочленно семейство. От редовните бяха, но от тях не очакваше нищо. Пристъпи навътре, за да се прикрие зад вратата. Там приклекна и се сви в палтото си, за да не засича ничии погледи.
Известно време беше получавала от мъжа немалко помощ. Първо бе почнал с просто пускане в ръката ѝ на просеното от нея левче. После и с повече, когато започна да откликва на молбите ѝ за по-големи суми – за храна, за лекарства, за път, за квартира, за уреди, за дрехи. Може би, заради малкия ѝ син, когото тогава тя неуморно носеше на ръце. Христина го чакаше с нетърпение и усмивка след всяка следваща служба. Разговаряше с него все повече, доверяваше му се, искаше съветите му. Научавайки все повече за нея и неволята ѝ, той започна да я насочва и насърчава към стъпки за изход от сякаш безнадеждното ѝ положение. Запозна я и с други хора от църквата, които също започнаха да се ангажират със случая ѝ и на свой ред да ѝ помагат и финансово… До онзи злополучен ден, когато социалните дойдоха в изоставената, чакаща събаряне къща, която Христина и сега обитаваше, защото бе близо до църквата и ѝ бяха отнели детето. По негов сигнал, както разбра от самите тях. А после бе започнал да настройва и други срещу нея – да не ѝ дават нищо.
Проследи влизането на семейството в храма и мислите ѝ се върнаха към сина ѝ. Как ли е. Сигурно ще му е интересно на празника, макар и при чужди хора. Дано да може да задели нещо и да му купи подарък, да го зарадва и тя, макар и по-късно...

***

Калоян се събуди и тревожно се огледа, после се прекръсти и отпусна глава обратно върху раницата си. Тази нощ бе минала спокойно, слава Богу. Не го бяха притеснявали нито кучета, нито плъхове. Нито други клошари. Не бе идвал преди, но може би и утре ще може да преспи тук. Закътано е, тихо и със сигурност не беше място, където ще влязат ония, които най-много го плашеха и заради които се бе научил да се буди на всеки 10-15 минути - скинарите. Пък и имаше път за измъкване към другата улица, както бе проучил вечерта. Не че реално би могъл да бяга с това болно сърце и тия килограми, но все пак беше удобство. Само дано няма вятър. И да не завали. Тогава подслонът му от кашони никак няма да му върши работа и ще трябва да опита при тръбата под моста. Там си е топло и закрито, но и пренаселено. И опасността да бъдеш ограбен или набит - не за подценяване. Да е съвсем сам също си има недостатъците, но все пак, докато студът все още е поносим, по-добре ще му е тук.
Май беше станало време да става. Вече си е светло. Потърси телефона си. Мускулите му малко се бяха схванали и той с пъшкане седна. Осем и пет. Даже се е успал. Трябваше да погледне часа по-рано. Докато стигне до църквата, службата ще е почнала. А му се искаше да е навреме за празничната литургия. Може би ако остави част от нещата си тук... Не, не, ще си ги носи. Просто ще трябва да бърза повечко. После нали ще трябва да иде за храна при параклиса в болницата и ще е твърде далеч да се връща пак насам. А и можеше да опита и да преспи там - в двора при тръбите на парното също би му било добре.
С усилие си освободи краката от шала, с който ги бе увил и се зае да се обува. Отекли от постоянното ходене или от хипертонията, краката му бяха малко по-добре, ако спеше без обувки и нали тук беше сам, си бе позволил да ги остави до себе си тази нощ. Съблече дебелото си палто, после и едната фанела. Трябваше да нагласи разместилите се по тялото му вестници, които го пазеха от вятъра денем. А и да си сложи инсулина. Придърпа една от чантите си. След известно ровене извади малко парче хляб, прекръсти се и като го пое в устата си бавно го задъвка. Полузамръзнало, то постепенно се овлажни, разтроши и той можа да го преглътне. След няколко минути, вече приключил и с инжекцията, и с опаковането си, Калоян отмести няколко кашона от импровизираната стена на жилището си. Студът нахлу по-остър, напомняйки му, че зимата тепърва ще се развихря и временните му кашонени убежища все по-трудно щяха да са някаква защита. Избута навън раницата и чантите си, излезе пълзешком и се изправи. Пораздвижи рамене, надяна раницата на гръб, взе чантите и пое по личащата от неговите стъпки вечерта в изсъхналата, но заскрежена сега трева, пътека.
Вече почти на улицата, видя при контейнерите по-надолу каруца. Неколцина цигани вадеха пластмасови бутилки и кенчета и ги мятаха в огромния кош на каруцата. За миг се подвоуми, после бързо се обърна и почти панически се върна в изоставения двор. По-добре да закъснее още, но да излезе от другата страна и да избегне срещата с тази група. От циганите не просто го беше страх. За него те бяха демони. Дяволско племе, напаст-наказание за хората, заради техните грехове. Колко бе пострадал и той от тях. При това не на улицата, а в центъра за временно настаняване. Уж защитено място. Каква илюзия. Оказа се център на ужасите, овладян от цигани. Те се разпореждаха в него и с настаняваните безконтролно. Неслучайно всяка година центърът трябваше да бъде ремонтиран основно. Нищо здраво не оставаше в него след зимния сезон. Не че от другите клошари не бе чувал, че не биха отишли за подслон в центъра дори да умират, но когато в края на миналата година му стана зле и го бяха закарали направо там, не бе допускал чак такова нещо. Споменът как през нощта се събужда от мощен удар в устата, последван от още удари навсякъде по тялото му, докато той, замаян от болката, се опитва някак да се ориентира да изскочи в коридора, изплютите пътьом зъби, кръвта и невъзможността да избяга заради оказалата се заключена от охраната врата към изхода никога нямаше да се изличи от него. От скинарите знаеше какво да очаква и все можеше някак да се предпази и измъкне. Те най-често нападаха бездомниците, защото ги мислеха за цигани или пък, пияни, търсеха лесна жертва на агресията си. Но бяха предвидими. Циганите, когато бяха в група, бяха като хиени. Като зверове. И нямаха милост. Затова, по-добре да не им попадаше пред погледите.
Дали пък да не се отправи към Невски. По-близо е, а и си е свикнал там. Не, не, беше обещал. Пък и друго ще е да бъде на празника с някого, когото познава и който го очаква. Хубаво, че и те имат хор. Много му харесваше литургията с хор. Тогава усещането за светлина, мир и единение с останалите молещи се го изпълваше с дълбока благодарност към Бог за всичко...
***

Христина не бе чула приближаването на новодошлия. Усети го и вдигна поглед от мястото си, където бе приклекнала преди малко, едва когато той се бе появил на вратата. Беше някакъв… Непознат, но... Не приличаше да идва за службата. Носеше на гърба си голяма раница, а в ръцете си, увиснали от тежестта, две найлонови пазарски чанти… “Клошар! Май се гласи и той да се нареди да проси тук” – бързо го прецени тя.
Непознатият не беше я забелязал. Бе се спрял за миг-два в отвора на вратата, загледан към храма. После неуверено бе пристъпил навътре, все още току до нея. А, не, не. Това си е нейната църква. И нейният ден. Протегна се бързо и рязко се хвана за едната му чанта, за да го спре. Човекът, изненадан от дръпването, изтърва чантата и по каменната настилка се разсипаха кутии с храна, консерви и вестници.
- Махай се!
Беше си все така приклекнала долу, но го бе произнесла решително. Мъжът, може би два пъти по-едър от нея, някак се стресна от нея. Огледа се боязливо, после предпазливо заприбира нещата си. След минута вече беше на ъгъла, от който само бе хвърлил последен поглед към нея преди да се скрие в пряката.
Христина си даде сметка, че беше действала импулсивно, без да мисли за последиците. Чудно, колко лесно стана. Може би заради празничния ден бе имала късмет. Нещата можеха да се развият и по съвсем друг начин за нея.
От църквата излязоха мъж и момиченце и след малко дооправяне на шапки и ръкавици се запътиха към люлката в двора. Вратата за малко остана отворена и се дочу хоровото песнопение, после отново стана тихо.
Христина се върна бавно до колоната. Вътре нямаше място за нея. Бе влизала, но все на тръни, дори когато там бе само клисарката. То и отвън като бе, повечето хора си я гледаха с подозрение или неприязън, а какво оставаше като влезе. Имаше чувството, че и самите икони я гледаха така. Да, не бе светица, но какво, да не би вярващите вътре да бяха! Вярващи, друг път! Лицемери! За службите си не идват навреме, че даже и не идват редовно, а тръгнали да ѝ говорят за вяра и любов към бог. Така ли се почита бог? Че тя знаеше празниците им по-добре от тях. И беше винаги тук, макар и до вратата. Тя, невярващата. Не, не съвсем невярваща, но… Просто нейният бог беше друг. Парите, ето ти го бога! Имаш ли пари, всичко имаш. С достатъчно пари и сам ставаш бог. Независим от никого. И няма значение по какъв начин си ги събрал. С просия, с крадене, измама. Важното е да ги имаш…
Появиха се още няколко от редовните, които също минаха бързешком край нея, без да я удостоят и с поглед. Това не я подтискаше. Беше се научила да приема всякакво отношение. То дори не я интересуваше, важното беше да изкарва пари. И с опитното си око бързо се ориентираше как да се държи, какво да каже и как, та не само да вземе, но да вземе още и да може да поиска пак. Дори от идващите инцидентно в храма. От такива се събираха даже доста по-хубави пари. Но те се появяваха по-късно… Хайде, нямаше ли да свършва вече тая служба…

***

По тихата в късния следобед алея се зададе познатия на Христина бял, очукан товарен микробус. Щом се изравни с нея, спря без да отбива. Страничната му врата се отвори за малко, колкото тя да се качи при другите и стържейки глухо, се затръшна зад нея.

0
0
0
s2smodern